— Ло! — възкликна тя.

— Точно така. Името ми е Ло Кинкейд. Точно както го бяхте написали на пликовете.

Беше направо шокирана, че го вижда след всички тези години да стои само на крачка от нея. Този път той не беше само познат образ от телевизионния екран или от вестниците. Бе човек от плът и кръв. Времето се бе смилило над тази плът, вместо да я съсипе.

Искаше й се да стои така и да не сваля поглед от него, но той се беше вторачил в нея с неприкрито презрение и сякаш въобще не я познаваше.

— Да влезем вътре, мистър Кинкейд — тихо предложи Марни.

Неколцина от нейните съседи, които бяха решили да използват слънчевия уикенд, за да поработят в градините си, бяха престанали да копаят и поливат и открито зяпаха неговата кола.

Тази част на Хюстън съвсем не беше така шикозна като някои от по-новите квартали. Повечето жители тук бяха на средна възраст и караха прилични затворени автомобили. Тук едно порше представляваше любопитна картина. А и доколкото си спомняха съседите, Марни Хибс никога не беше влизала в шумни спорове.

Тя се врътна на скърцащите си гумени подметки и поведе Ло Кинкейд по алеята към входната врата на къщата си. Вътре работещата климатична инсталация предлагаше приятно облекчение, но тъй като Марни бе изпотена, веднага й стана студено. Или може би ясното усещане за присъствието на този мъж зад гърба и караше кожата й да настръхва.

— Оттук.

Марни го поведе по просторния коридор — от онези, които могат да се видят само в къщи, строени преди Втората световна война — към остъклената задна веранда, която й служеше за ателие. Там тя се почувства по-спокойна и непринудена, по-способна да се справи с изумителното събитие — неочакваното завръщане на Ло Кинкейд в живота й.

Когато се обърна и застана лице в лице с него, леденосините му очи бързо-бързо оглеждаха ателието й. Те привлякоха и задържаха погледа й като магнит.

— Е? — кратко каза той и подпря ръце на хълбоците си. Явно очакваше обстойно обяснение за нещо, от което Марни нямаше ни най-малка представа.