— Мис Хибс. А вие за кого ме взехте?

— Никога не съм чувал за вас. Какво сте намислили, дявол да ви вземе?

— Аз ли?

Тя безпомощно се огледа наоколо, сякаш гигантските чинари в двора й можеха да дадат отговор на тези странни въпроси.

— Защо ми изпращахте всички тези писма?

— Писма ли?

Той несъмнено изглеждаше вбесен и нейното слисване само още повече го дразнеше. Нахвърли се върху нея подобно на ястреб върху полска мишка и Марни трябваше да се понаведе, за да го види по-добре. Слънцето светеше точно зад гърба му и очертаваше само силуета му.

Непознатият изглеждаше висок, спретнат, рус, облечен с панталон и спортна риза — стилно, безукорно облекло. Имаше черни лъскави авиаторски очила, които й пречеха да види очите му, но ако и те бяха така враждебни като изражението и позата му, не й трябваше да ги гледа.

— Не разбирам за какво говорите.

— За писмата, госпожо, за писмата. — Думите излизаха със съскане между здравите му бели зъби.

— Какви писма?

— Не се правете на идиотка.

— Сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса?

Той направи още една крачка напред.

— Не съм сбъркал адреса — изръмжа непознатият.

— Явно грешите. — Тя не обичаше да се отбранява, особено когато към това я принуждаваше съвсем непознат човек, и то заради нещо, от което нямаше и понятие. — Вие сте или смахнат, или пиян, но във всеки случай имате грешка. Аз не съм човекът, когото търсите, и настоявам да напуснете този двор, който е моя собственост. И то веднага.

— Вие ме очаквахте. Личеше си.

— Помислих, че ви пращат от рекламната агенция.

— Е, не ме пращат оттам.

— Слава богу.

Нямаше да й бъде приятно да работи с толкова опърничав и зъл човек.

— Вие дяволски добре знаете кой съм — каза той и свали очилата си.

Марни шумно си пое дъх и отстъпи крачка назад, защото наистина го позна. Притисна с ръка гърдите си, сякаш за да задържи лудешки разтуптяното си сърце.