Това беше малък санаториум, финансиран от църквата, имаше прекрасна градина и висококвалифициран персонал. След удара мисис Хибс не беше напълно парализирана, но имаше нужда от постоянни грижи. Марни с болка на сърцето бе решила да я доведе тук, особено след като знаеше, че майка й няма да напусне жива това място.

Още по-трудно й беше да признае какво огромно облекчение бе изпитала, след като майка й си отиде от къщи. През последните години тя ставаше взе по-заядлива и от нищо не беше доволна.

Когато Ло спря поршето пред страничния вход, Марни отвори вратата и стъпи с единия си крак на тротоара. Заговори му през рамо:

— Не знам кой ви е изпращал тези писма, но не съм аз. Нямах никакво намерение да ви казвам за Дейвид, нито на него за вас. Нямам намерение да искам нищо от вас, особено пък пари. Тъй че просто си гледайте вашата работа, оставете ме на мира и забравете за случилото се. Благодаря ви, че ме докарахте.

Тя слезе от колата. Докато се мъчеше да отвори входната врата — нещо, с което обикновено се справяше лесно, много й се искаше да се обърне и да му хвърли един последен поглед.

Преди седемнайсет години го бе видяла за последен път. Тогава им бе махнал за сбогом и бе закрачил бавно по плажа, подобно на някакъв млад, пращящ от сили бог на слънцето, прекрасен и устремен към бъдещата си слава.

Тогава разбитото й сърце тайно се бе сбогувало с него. Сега тя не го направи. Не си позволи лукса да се обърне, преди да влезе в бялата сграда.

Остана в стаята на майка си повече от час. През повечето време мисис Хибс спеше, само понякога се събуждаше за малко, за да произнесе няколко неясни думи.

Изпълнена с отчаяние, Марни си тръгна. Когато излезе от стаята, видя Ло да крачи напред-назад в коридора. Сестрите, които стояха на регистратурата в дъното, бъбреха припряно, но той виждаше само лъснатия и настлан с плочки под, докато сновеше напред-назад, подобно на лъв в клетка.