Сивите очи на Марни се напълниха със сълзи. Тя облиза устни, които сега лъщяха от червилото с цвят на праскова. Наведе тъмнокосата си глава така, че короната от меки къдрици почти докосна гърдите му.
— Той е мой син — прошепна Марни. — Мой.
— Но има и баща. — Ло повдигна с пръст брадичката й. — Мой син ли е?
Марни го погледна право в очите и отговори:
— Да.
3.
Той стисна ръката й над лакътя. — Ще те закарам.
— В никакъв случай.
— Трябва да поговорим.
— Няма за какво да говорим.
— По дяволите! — възкликна той и лицето му почти докосна нейното. — Ти току-що ми каза, че имам син. Трябва да ти задам милион въпроси. Докато не получа отговори, няма да те пусна. За последен път ти казвам, че аз ще те закарам — натъртено заключи Ло.
Марни щеше да се възпротиви, но той здраво стискаше ръката й над лакътя, докато слизаха по стълбите. Щеше да бъде глупаво да започне да се бори с него, след като знаеше, че е невъзможно да победи. Освен това си помисли, че той има право на някакво обяснение. В държането й се долавяше известна надменност, но тя кротко вървеше до него.
— Заключи вратата — каза й Ло. — Нямаш ли алармена инсталация?
— Не.
— Би трябвало да си сложиш. Къщата е голяма, един крадец би открил много възможности да проникне вътре.
Поведе я по тротоара към паркираното наблизо порше. Щом я настани на предната седалка, Ло заобиколи издължения капак на мотора и се вмъкна зад кормилото.
— Къде отиваме?
Тя му каза името на улицата и му обясни по коя магистрала трябва да мине. След няколко минути двамата се носеха с колата по средното й платно. Марни стискаше ръба на седалката. Той караше така, сякаш пътуваха с ракета. Гледаше повече към нея отколкото към пътя и това съвсем не я успокояваше.
След като издържа, доколкото бе възможно, на този втренчен поглед, тя натъртено попита:
— Какво зяпаш така?