— Почти същото е. Затова я купих. Когато не мога да летя, ми се иска да си представям, че летя.

— Беше страхотно, мамо. Трябваше да дойдеш с нас. — После изведнъж я погледна виновно, толкова се беше увлякъл. Попита: — А как мина срещата ти с мистър Хауард?

— Той хареса скиците ми, но нищо не обеща. — Погледна без нужда часовника си. — Най-добре е да тръгваш, Дейвид.

— Футбол ли играеш?

Ло седеше на ръба на леглото. Сега се изправи.

— Аз съм полузащитник на „Торнадо“, това е училищният ни отбор. Ще станем шампиони на градското първенство.

— Харесва ми този самоуверен тон — с широка усмивка каза Ло.

— За да сме сигурни, че ще победим, треньорът ни задържа на игрището два пъти по-дълго от обикновено.

— Тогава е по-добре да не закъсняваш.

Двамата се приближиха до вратата, където стоеше Марни.

— Ще бъдеш ли тук, когато се върна?

— Не, той няма да е тук. — Когато тя отговори рязко на въпроса, който явно беше зададен на Ло; два чифта абсолютно еднакви очи се вторачиха в нея. Марни пресилено се усмихна. — Сигурна съм, че полковник Кинкейд си има и друга работа, Дейвид. Хайде побързай. И внимавай как караш този велосипед. Взе ли си ключа?

— Да, мамо. Е, довиждане, полковник Кинкейд. Направо не е за вярване, че се срещнахме. Благодаря за автографа.

— За мен беше удоволствие, Дейвид.

Двамата си стиснаха ръцете.

Доколкото Марни си спомняше, Дейвид за първи път нямаше желание да ходи на тренировка. Той затопурка надолу по стълбите, като току се обръщаше назад да погледне Ло. Щом излезе, Марни вдигна очи към своя гост.

— Наистина трябва да тръгвам. Майка ми не е много добре и ако не отида навреме, тя…

Той й препречи пътя и я накара да млъкне. Заедно с момчето бе изчезнало и очарователното му държане.

— Искам да чуя истината. И то веднага. — Бързо си пое дъх. — Дейвид мой син ли е?