Вместо да се притеснява до побъркване, тя реши, че е крайно време да вземе така необходимия й душ. След малко излезе от спалнята си на втория етаж гримирана и по-самоуверена, отколкото беше, докато носеше гуменките и старата трикотажна блузка.

С облекчение дочу гласове откъм стаята на Дейвид. Застана до отворената врата и видя как Дейвид слуша като омагьосан разказа на Ло за първата му разходка в открития космос.

— Не се ли изплашихте? — попита Дейвид.

— Не. Преди това толкова пъти бяхме репетирали всичко, че знаех точно какво да очаквам.

— Но можеше да се окаже, че нещо не е наред.

— Разбира се. Но аз знаех, че един екипаж на кораба и един на земята се стараят всичко да бъде наред.

— А какво изпитвахте, когато за първи път излязохте в космоса?

Ло стисна очи.

— Вълнуващо е. С нищо не може да се сравни. Това е кулминацията след продължителната тежка работа, след ученията, упражненията, отлаганията, вземането на решения. Но си струва. Нещо повече.

Дейвид се приближи още повече до него.

— А за какво си мислехте тогава?

— Честно ли?

— Честно.

— Молех се да не се препълни торбичката за урина.

Дейвид се засмя.

— Не. Ама наистина ли?

— Е, освен това си мислех: „Това е. Точно това съм искал винаги да правя. За това съм роден. Това е. То става в момента.“

— Брей!

Благоговението, изписано върху лицето на Дейвид, разтревожи Марни.

— Не бих искала да ви прекъсвам — каза тя от прага, — но трябва да отида в санаториума да видя мама. А ти, Дейвид, ако не тръгнеш скоро, ще закъснееш за футболната тренировка.

Дейвид скочи на крака.

— Мамо, направо няма да повярваш! Той ми позволи да карам! Тази кола е по-особена, все едно че се намираш в пилотската кабина на самолет, нали така, полковник Кинкейд?