— Дейвид, да не си посмял да докоснеш колата на полковник Кинкейд! — разтревожено възкликна Марни.

— Всичко ще бъде наред.

— Но къде ще ходите?

— Ще пообиколим наоколо — нехайно отвърна Ло като сви рамене.

— Колко време ще се бавите?

— Съвсем малко.

Искаше й се да му изкрещи заради тези уклончиви отговори. Искаше й се да тропне с крак и да каже: „Не, Дейвид в никакъв случай няма да дойде с вас.“ Искаше й се да изтича след Дейвид, и да го сграбчи за ръката.

Но в присъствието на мистър Хауард не й оставаше нищо друго, освен да се държи учтиво. Знаеше, че Ло ще се възползва както трябва от положението. Наблюдаваше го как наперено прекоси коридора и излезе през входната врата, за да отиде при Дейвид, който вече седеше на предната седалка на колата.

— А вие, хъм, отдавна ли познавате полковник Кинкейд? — предпазливо попита мистър Хауард.

Марни се обърна и видя, че този човек направо ще се пръсне от любопитство. Той нямаше смелост да я попита направо за това какви са роднинските връзки между космонавта и юношата, който я наричаше „мамо“.

— Познавам го от известно време — хладно отвърна Марни.

Мистър Хауард си тръгна двайсет минути по-късно. Тя беше сигурна, че е харесал скиците й. Но докато ги слагаше в голяма кожена папка, я предупреди, че имал предвид и други двама художници и че крайното решение зависело от комисията, съставена от шефове на рекламни агенции и телефонни компании.

— Вашата работа ми се вижда по-авангардна от другите две.

— Това лошо ли е?

— Не — отвърна с усмивка той. — Може би е време да скъсаме с традицията. — И можа само да добави: — След около седмица ще научите какво решение сме взели.

Тя го изпрати до входната врата. Наблюдаваше го как се отдалечава и в същото време търсеше да зърне поршето. Не се виждаше наблизо. Марни разтревожено закърши ръце. Къде ли бяха отишли двамата? За какво ли си говореха? Дали Ло не обсипваше Дейвид с въпроси, на които той не можеше да отговори?