— Не са готови за гледане.

— Не смятахте ли да ги покажете на човека от рекламната агенция?

— Да, но той е професионалист. Знае каква е разликата между грубата скица и завършения продукт.

— Аз също. Бих искал да ги видя.

Това беше предизвикателство. Марни виждаше любопитния поглед на Дейвид, знаеше колко е досетлив и не можеше да откаже.

— Да, разбира се.

В сравнение с любезния й тон усмивката й изглеждаше някак крехка и чуплива, когато подаде няколко скици на Ло.

— Ето вижте, това сте вие! — възкликна Дейвид, като посочи мъжкото лице в панорамното изображение на Хюстън. — Прилича на вас, нали?

— Несъмнено — рече Ло и отново хвърли на Марни един от своите пронизващи, изпитателни погледи. — Все едно че ме е познавала отблизо.

— Тя е добра. Най-добрата — похвали се Дейвид. — Дори скафандърът ви е нарисуван както трябва.

Марни измъкна скиците от ръцете на Ло.

— След като моите рисунки спечелиха вашето одобрение, полковник Кинкейд, нямам причини да ви задържам повече. Много ви благодаря, че наминахте…

Звънецът на входната врата прекъсна думите й.

— Аз ще отворя — извика Дейвид и забърза към вратата. Но преди да направи и две крачки, се закова на място и рязко се обърна. — Няма да си тръгнете, преди да се върна, нали?

— Не, няма — отвърна Ло. — Смятам да поостана.

— Чудесно!

Момчето се затича към предната част на къщата, откъдето се разнесе повторно звънене.

Ло се приближи плътно до Марни и я хвана за лактите. Тихо, но гневно изсъска:

— Вие май ми казахте, че нямате деца.

— Така е.

— А него как наричате?

— Аз не съм негова майка.

— Той ви вика „мамо“.

— Да, но

— И прилича на мен.

— Той…

— Но, по дяволите, не си спомням да съм спал с вас.

— Точно така! Не ме познавате, нали?

— Права сте. Но има някои неща, които не забравям.

Ло рязко я дръпна към себе си. Преди тя да успее да реагира, устните му разтвориха нейните. Езикът му проникна дълбоко между тях. Той сложи длан на задника й и бедрата й плътно се притиснаха към неговите.