— На шестнайсет ли? — възкликна той и лицето му пребледня. — Мислех, че е на повече от шестнайсет.

— Изглеждаше по-голяма — тихо отвърна Марни.

— Несъмнено. И се държеше като по-голяма. Беше надрасла шестнайсетте дълго преди да я срещна. Спомням си колко добре изпълваше горнището на банския си. Тялото й не беше на малко момиче.

— Нямам намерение да споря по този въпрос — рязко изрече Марни.

Колкото и да бе нелогично, почувства се засегната от това, че той си спомняше колко надарена е била Шарън. Думите му не я изненадаха, разбира се, но просто й се искаше той да престане да споменава за това.

— Но тя беше точно на шестнайсет. И такава бременност, когато току-що си постъпила в гимназията, може да има опасни последици, особено ако по някаква случайност баща ти е много известен свещеник в енорията.

Ло зави към паркинга на едно ярко осветено кафене.

— Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо.

— Бих предпочела да ме откараш у дома.

— Виж какво — каза той, губейки търпение, — ти си разстроена. Няма ли да е по-добре да пийнеш кока-кола или малко кафе? За бога, не искам от теб да се напиеш или да прекараш нощта с мен. Или си все още „малката светица“ която не може да отиде да пие кафе с мъж?

Без да дочака отговора й, Ло слезе от колата и затръшна вратата след себе си. Заобиколи и я изчака да излезе. Докато собственичката на кафенето ги водеше към едно сепаре, клиентите наоколо го разпознаха и оглеждаха двамата с блеснали очи. Шушукане и тихи възклицания на удивление ги следваха по петите. Тя смутено се настани в сепарето.

— Винаги ли става така, когато излезете някъде?

— Какво? — Той я погледна объркано. — О, имаш предвид, че се отнасят към мен като към знаменитост. Не им обръщай внимание.

Марни се постара да го послуша, но това й се видя много трудно, тъй като оглеждаха и нея по същия начин. Сервитьорката пристигна с листата на менюто и помоли Ло за автограф, който той й даде, след като поръча две кафета.