— Вие ме нарекохте Ло.

След дългата й реч това кратко опровержение я завари съвсем неподготвена.

— Какво?

— Когато ме познахте, вие ме нарекохте Ло.

— И по една случайност вие се казвате точно така.

— Всеки обикновен човек от улицата щеше да ме нарече полковник Кинкейд и нямаше да произнесе нещо толкова фамилиарно като Ло. Освен ако не сме се познавали добре по-рано.

Тя се направи, че не го е чула.

— И какво искаха от вас тези така наречени писма?

— На първо място пари.

— Пари ли? — възкликна тя. — Колко грозно.

— А след това и публично да призная бащинството си.

Марни бе заклещена между него и писалището, но успя да се измъкне. Неговата близост я объркваше, пречеше й да мисли логично. Започна да се рови в купчината скици, поставени върху една от работните й маси.

— Аз съм независима и самостоятелна личност. Никога не бих си позволила да моля за пари вас или когото и да било.

— Това е хубав квартал. Имате голяма къща.

— Моите родители…

— С вас ли живеят?

— Не. Баща ми почина. А майка ми преди няколко месеца получи удар и сега е настанена в санаториум. — Марни тръшна купчината скици върху масата и се обърна към него. — Сама се издържам. Защо ви интересуват тези неща?

— Смятам, че жертвата трябва да опознае мъчителя си — рече той и дрезгаво добави: — Във всяко отношение.

Отново я огледа. Този път по-бавно и по-подробно. Погледът му се спря на гърдите й, които влажната блузка почти не можеше да прикрие. Марни усети как зърната на гърдите и се втвърдяват под меката и износена памучна материя и напразно се опита да се убеди, че това се дължи на климатичната инсталация, а не на втренчения поглед на Ло Кинкейд.